Разтопило медта по листата слънцето слиза,
лениво по хълма небесен в пещта от метал.
Сиромашкото лято, захвърлило сетната риза,
заразява ефира с лиричност, тъга и печал.
Но защо ли изтичат очите ми още по залеза,
от монетния двор, на когото не пада даже петак? –
светът е превърнат от финикийците в мелница,
премилаща вятър и дъжд в златен прах.
А погледнал надолу, от седми етаж на небето,
творецът навярно се смее над глупостта –
станали сме толкова скъпи на триците
и разточително-евтини за истинските неща... ...