Не ми се пише вече, 
Време е да си почина, ей, човече.
Вместо думи, картини ще редя,
Колко е спокойно всред природата.

Нищо, че с детето станахме с дупето,
Кисели и гадни, дразнещи мамето,
Не издържа и тати,
Забележките изпрати.

Бяхме на разходка
С дръпната походка.
Добре, че по пътечката открихме
Гъбки и милинки, боровинки,
После пък муцуните си михме 
На рекичката подир' ни.

По време на обяда
Детето хапна малко и избяга
Бързо на мига се стрелнах
От чинията намелнах 
Две кокалчейта (както ги нарича дядо)
Мама притесних:
" Опасно...не искам,аз, черво съдрано"

Спокойно, и друг път съм ги ял,
В артистизъм съм си зрял - 
Ни чул и ни видял...
Отнасям критика, макар се правя на заспал.

Сега да върна предишната картина:
Уханието тук е великолепно
Толкова зелено и кокетно,
Почивката определено си я бива!

Иглолистни, всякакви тревисти,
Колкото реалистично, толкова мистично.
Никой не разчупва тишината,
Ако изключим игрите на децата.

Събуждаш се, но времето е спряло,
Слънце свети, а през нощта е поваляло.