В тихи календарни кръгове

потънаха годините изгубени

и времето, с което се надлъгвахме,

се сгуши като стих за влюбени.

В миг гръм удари, блеснаха светкавици,

в небето капки зажужаха жадно

и вятърът, възседнал стари навици,

спомените брулеше по свойски, ядно.

А те се лутаха във своята носталгия,

уплашени надничаха от скрина,

съдбата ги нахока, жално бе

и вик на тъжна мандолина

сподавено разсече тъмнината.

Морето бълваше истории отминали,

шептяха сенките на дървесата,

ръцете, хладни и изстинали,

се ровеха във образа край огъня,

в къдриците младежки пожълтели

и всеки допир бе рояк от изгреви,

от залезите безвъзвратно отлетели.

Денят ухилен пак събуди се,

търкулна слънцето по небосклона,

в минута спря, зачуди се,

в простора кимна с облачна корона

и хукна да съгражда времето,

годините да връща с задна дата,

нощта по дланите целуна трепетно

и ми заговори с тишината.