Емил (Емил Манов)
42 0
20 мар. 2007 г., 13:00

ИЗПОВЕД 

  Поэзия
648 0 5

ИЗПОВЕД

 

Помръкна уморена днес моята душа

като гора столетна в тъжна, късна есен,

със голи черни клони, с унили дървеса,

без птици и листа, без глъч и смях, без песен...

 

Като пристанище след буря страховита,

със кораби разбити и лодки без весла,

като самотна чайка, която в миг полита

и пада покосена с прекършени крила.

 

Измръзнаха без време ръцете ми от студ,

краката ми треперят в треска, в изнемога,

за другите навярно съм странник, някой луд,

безумец-романтик и гледат ме с тревога.

 

Сърцето ми и то, от скръб сега сломено,

без цел и без посока, без мост, компас и брод,

изгубено се лута, все тъй усамотено

в пустинята безкрайна, наречена живот.

 

Вървя обречен, сам, към своята Голгота,

на палещото слънце под яростния зной,

превит под кръста тежък на грижите в живота,

сред хули и обиди, сред присмех, врява, вой.

 

И паднал изтерзан до извора прохладен,

умирам аз без сили от жажда и от глад,

с напукана уста от огън безпощаден,

сред тоя свят враждебен, от който лъха хлад.

 

И толкова жесток, тъй зъл, неблагодарен,

изпълнен с лицемерие, без морал, със фалш,

със завист и със шепот злобен, див, коварен,

които безвъзвратно живота тровят наш.

 

Дано душата ми да литне надалече,

където да намери тя пристан тих и нов,

отвъд сегашния живот, така наречен,

сред Доброта, сред Вяра, Надежда и Любов!

 

01.   01. 2006 г.

               Кюстендил

© Емил Манов Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??