Плача често за тези деца, за които „нормалното“ свърши.
Днес денят е тъговна река и не смогвам сълзите да бърша.
Не разбрах откъде ни дойде и защо ни удари жестоко.
Този вирус живота отне и денят ни превърна се в стока.
Колко време се мина: не знам, сякаш плача от двеста години.
Днес животът прилича на храм, разрушен от вражди и ваксини.
Самотата си пее сама! Тя си няма приятел едничък...
Днес животът е луда тъма̀. Днес живея до болка самичък.
Почва плахо денят и страхът ме облива с чудовищна лава.
Ако тази вселена взривят – ще утихне ли цялата врява?
Ваксиниран, помагам ли аз да се върнем към старо нормално?
Не намирам в душата си глас: да ме вдигне над всичко банално. ...