Изказах себе си.
Изрекох се докрай.
Вече думи не ми останаха.
И говоря сериозно.
До такава степен се разкрих...
че чак се изгубих.
Лутам се безпътна в лабиринтите на съзнанието ми.
А мислите ми са болезнено неконкретни.
И се блъскат една в друга.
Чак ме боли.
Банална съм, за бога.
Скучна дори и за себе си.
Вдъхновението е почти при мен.
Но само почти.
Изречена съм. Преразказана милион пъти.

Съчинена от край до край.

Преговорена на ум и на глас и всякак.

Изречена съм. Написана и пренаписана.
Но продължавам
утеха да търся...
в банaлните си мисли.

А клавишите са неимоверно изтъркани...