Привикнах да искам невъзможното. Да чакам безмълвна решения.
Да пия чай с мента, глог или роза. С утайка от мляко. В безцелие.
Сега до теб толкова е хубаво вчерното стихване в делника.
В неделя Луната ще ми се мръщи, но ще вади теб с пръсти - от вените...
Говоря. С възвишена притихналост. Говоря ти тихо, но влюбено.
Забравям за всичко потиснато. Забравям за всичко не-сбъднато...
Не свикнах да искам и възможното. Да вярвам, че ти си влечение.
И мразя. Да изпадам в безпомощно, изстрадано вече копнение...