Крещя: "Незабавно повикайте Супервайзора, искам да сляза от този "влак" наречен живот".
А той ми отвърна сопнато с дрезгавия си глас: "Това не е влак, момче, това е въртележка.
Влакът отпътува преди час и ти го изтърва".
Тръпки ме побиха, още когато чух студения му тежък глас, сякаш острие на леден нож преминаваше по върха на кожата ми.
Дори това което говореше нямаше смисъл. Нима въртележката не трябваше да е кръгла,
нима не трябваше да преминавам през едно и също място по няколко пъти тогава.
А ако животът е въртележка, то къде беше началото и къде беше краят.
Обзе ме паника в началото, но изведнъж поривът да се изправя и да му забия един в муцуната надделя.
Огледах се, всички пътници се возиха с гръб към мен и не присъстваха, всички седяха безучастно все едно не бяха там.
Добре, сега ме ядоса помислих, ще го ударя.
Изправих се изключително трудно все едно не бях ставал отдавна, все едно съм стоял седнал от дни.
Успях някак си да се надигна и замахнах, исках да го размажа. ...