И явно станал с дупето нагоре
е този кален псевдозимен ден.
Сред мокри котки, улици и хора
декември е нарочил точно мен.
До костите прониква чак ръмежът,
чадърът ми добива цвят на кал,
да знае, че не ще ни забележат
той с мене би далече отлетял.
Зимливото небе е зла окръжност.
Унил градът – ни слънчице, ни смях.
За ден такъв, когато ми е тъжно,
фенерчета светулкови пестях. ...