Жажда

Ти питаш ме- не се ли уморих

да те целувам до забрава...

О, жаден бях и затова тъй дълго пих

от устните ти... А и защото ще отплавам

и там където утре ще замръкна,

на Океаните сред необята,

след мен и Ураганите помъкнал,

звездите ще броя във самотата...

И като искрен верен славослов

сега не крия,

че имаше и преди теб Любов,

но отпиши я...

А лепне като борова смола

меда по жадните ми устни

и тръпката във нашите тела

тресе и не отпуска...

Ти питаш ме не се ли уморих...

Ах, не питай!...

Тъй много жажда до сега укрих

във бързея на дните...

И като пчела бера

мед... Сама опитай!...

Мед да пия ще се уморя

ли, ах не питай!...

... Но ето вече розовей небето,

зад хоризонта Слънцето наднича-

не знам дали разбра, че: в Битието

създадени сме с теб да се обичаме!...

Коста Качев