Оттегчен и някак си от себе си забравен,

препускаш с поглед вперен в хоризонта пуст,

не този хоризонт, който вчера те примами,

а този, който надеждата посочи ти с пръст.

А той си е отново мътен и неразгадаем,

допрял в далечината мечтите и реалността

и колкото и да вървиш, все тъй далеч остава,

а реалност и мечти измамно слети си стоят.

Но нищо, ти тръгваш пак, устремен напред,

на надеждата нали защото вярваш,

и още дълго с този път ще си зает...

А накрая... Е, тогава ще настъпи краят.