Животе мой!

За кой ли път от тебе аз  съм по­ва­ле­на?

Сър­це­то ме бо­ли, до кръв е на­ра­не­но.

Пак гле­даш ме же­с­то­ко, сме­еш се зло­ра­до:

- Ус­пях! И то­зи път на­карах те  да стра­даш!

Но ра­но ти е, рано,  още да ли­ку­ваш!

По­бе­да­та по­ре­д­на с радост да пра­з­ну­ваш.

Ду­хът ми си­лен, жив, до днес не­по­бе­ден,

из­п­ра­вя се,  пробудил  на­де­ж­да­та у мен.

Да се преборя с теб, животе, ще ус­пея!

Повярвай, имам во­ля  още да жи­вея!

Сър­це­то ми човешко да се ра­д­ва пак...

За сигурна по­бе­да туй е  верен знак!

О, да, ли­ку­ваш днес... Но знай, че имаш гре­ш­ка!

Заклевам се, пред теб ду­ша­та ми чо­ве­ш­ка

и то­зи път не ще със страх да ко­ле­ни­чи,

мол­ба за ми­лостта ти  няма да за­с­ри­ча!

Ето, из­п­ра­вям се  като тръ­с­ти­ка ди­ва.

Прераждам се отново и съм жи­ва, жива!

И зна­ме­то на све­т­ла­  вяра и на­де­ж­да

към но­вите ми  би­т­ки с те­бе ме по­ве­ж­да...