Често ме питат – как се разказва Душа?
И... има ли думи, в които тъга се облича...
О! – казвам – Не зная... Страхувам се – да не сгреша!
Душа не разказвам. Аз, само... до кръв я събличам.
Красива е! Аз... затова я събличам без свян!
Разкъсвам ѝ роклята черна, грима ѝ изтривам...
Раздавам я щедро! – на Принц, и на Просяк пиян.
Прибирам си раните, после. И си отивам.
Прибирам си всичките рани! Да има какво
да топля, когато замръквам без хляб и постеля...
Римувам Живота – по-крехък от фино стъкло.
И знам... Ще се счупи, във някоя Тъжна Неделя.
Често ме питат – къде се намира Брега,
на който се крия, във рими когато се стичам...
О! – казвам – до него се стига по много тъга.
И по сърце, дето даже след края обича.
Недейте го търси, Брега... Той е само за мен.
Отдъхвам си Там – от омрази, и глупост човешка...
И вие до Него ще стигате, ала – без тлен.
И... равни ще бъдем, тогава.
Царица – до пешка.
© Гълъбина Митева Все права защищены