Завлачиха се есенните дни, изпра морето летните ми ризи.
И чирозът в мъглата ми изгни на низи под изгнилите корнизи.
Затътри се и дрипавият дъжд – клошар, надянал гумени галоши.
Мелтемите из плажния камъш се юрнаха – на орда от сархоши.
Псе жалостиво в парка заскимтя, подви куйрук и някъде изчезна.
И върху мен – в алеите с цветя, небето зейна празно като бездна.
И гларусът изграчи горно ре – безсмислен и печален и самотен.
Нацвъка щедро моето сетре, и сякаш ме попита: – Как си, готин?
Е, как да съм? – все още съм на крак, и дишам под луната виторога.
Все още жив! – на варненския бряг, по светлите смирения на Бога.