Лицето ми се стопля от сълзи -
не знам, не знам какво да правя!
Заслушана в плача си, черна
мъка плакна... И си представям:

Ако облаците паднат ниско -
какво ще стане?
Ако думите се свършат някой път -
какво ще стане?
И ако всички ме оставят -
какво ще стане...?

Защо ли плача? Знам
какво ме чака...

Лицето ми се стопля от сълзи -
и аз наистина не знам какво да правя -
изплаквам черна мъка - камък.
И си представям:

Ако стъпча всичките цветя -
какво ще стане?
Ако ужиля своята любов -
какво ще стане?
Ако и тази вечер има буря -
какво ще стане?

Защо ли плача…?
Знам какво ме чака: знам,
ще легна някой път на релсите на влака,
главата си със шепи ще притисна,
ще пробвам мъката да слея със нощта.
Когато думите се свършат,
лятото, качено върху облаците ниски,
реши, че вече няма да пристига -
когато моята любов, ужилена,
направи тези редове на книга,

и същата ужасна вечер има буря -

върху пулсиращата релса аз
ще бъда само точка.
А аз ще бъда само точка
върху пулсиращата релса.

1997-2007