Отровата стеле по пода килим,
плетен от паяци в нощ тъмноока.
Лют и парлив е среднощният дим.
Светят цигарено устни дълбоки...
Смачкани фасове време броят:
атоми пръснаха грешна минута...
Разум докрай от лъжи упоен
бяга сред мрака, подобно кошута
по стръмните урви на сляпа вина,
по ръбове остри на болка кървяща.
Пуши в дома си смълчана жена,
димно обвила се с мъка неспяща.
Вечер самотна тъга ѝ плете.
Бавно с отрова съня ѝ насища.
Тъмната бездна расте ли расте -
паяк капаните спря да заплища...
27.04.2019 г.
Бадемов Цвят
© Mimi Ivanova Все права защищены