Героите на тази малка повест
не са герои.
Като мен и вас,
това са най-обикновени хора -
не сме ги срещали във звезден час.
Но аз не мисля, че ще възразите -
обратно - вярвам, ще се съгласите,
че най-великото във всеки век
е той - обикновеният човек.
Планетата от него се върти!
Вселената на него се крепи!
Той арматурата плете, бетон излива,
над пропастите мостове гради.
Той амбразурите с гърди закрива,
когато трябва да се победи!
В сибирски мраз и в пясъчна жарава,
работи той - и вицове създава!
Красив и силен, има нерви здрави.
Добре е, но с надеждата да се оправи!
Историята слави генералите,
ала какво е генерал без армия?
Заповедта, макар да е велика,
не може да проходи без войника!
А най-великите са най-обикновени -
това го знаем по Гагарин и по Ленин.
Но стига - явно се увлякох доста,
когато повестта е много проста.
II.
Какво се случи ли?
Едно момиче се омъжи.
Къде се случи? Нека този град
да наречем, например, Карнобат.
А пък момичето ще наречем Мария.
Не името е важно - извечното Мария!
Какъв човек - е важно - зад името се крие.
Една глава изящна над лебедова шия!
Косата - тъмно златна - в отблясъци -
краси я.
Ушите бяха малки, а пък очите - ясни
и орехово топли под веждите
прекрасни.
Като крило на ястреб са литналите вежди,
над пропасти с разбити, измамени
надежди.
С негаснеща усмивка на трепетните устни,
в шегите - остроумни, в закачките -
изкусни.
На бузките с трапчинки, когато се
засмее,
мечтателна и нежна, когато песни пее.
Краката бяха стройни, а гъвкавото тяло,
без капчица презрялост, за обич бе
узряло.
Накратко я описах. Ще обобщя накрая -
по-прелестно момиче от Мичето не зная!
То всъщност бе напълно завършена жена
на двадесет години, макар и без една.
III.
Любви все возрасты покорны!
Ала във всяка възраст има
различен израз любовта.
Такъв във детската градина
са ударите във зъбите,
опъването на косите,
а пък - от женската страна -
изказването на белите.
Настъпват -"Пълно безразличие";
след него - "Липса на приличие".
Различно е при всички нас,
но някъде към шести клас,
постигаме, че любовта
е в грижите и нежността.
Във тази възраст любовта,
макар и ясно изразена,
все още е несподелена.
Но идват трепетите тайни -
начало на взаимността.
Това е чудото омайно -
най-хубавото в любовта,
когато всеки ден е щастие
и празник - всеки идващ ден.
Ако това не е изпитал,
човек напразно е роден!
Мария с Любомир растяха
в работническия квартал.
Какво бе той във нашто детство?
Сърдечност, бедност, песни, кал.
Животът тях не ги разглези,
но той не беше и суров.
От слънцето и светлината
възникна тяхната любов.
Премина всичките етапи,
които изброихме тук
и всички вярвахме, че те са
създадени един за друг.
Познавам ги, че често бях
и аз в компания със тях.
Като помисля колко дни
е продължила младостта ни!
И колко много сме се смели!
И колко песни сме изпели -
и по компании в лозята,
и по екскурзии в гората.
РабОтили сме по бригади,
а пък в крайречните ливади,
като събирахме сено,
край огъня в нощта сме спали.
Той често бе оставал сам
с Мария, своето момиче.
Едно обаче твърдо знам -
не бързаха да се обичат,
уверени, че занапред,
законно, както му е ред,
на всичко ще си дойде ред.
Наивно мое поколение,
с кристални, бисерни мечти!
Със колко болка, с колко горест
наивността си заплати!
Да се стремиш към слънце ярко,
а да попаднеш в ад подземен -
така боли, ако коварно
любимата ти друг отнеме!
На вас, които като нас
обичате, съвет ви давам:
до дъно пийте любовта!
Любимите си не щадете!
Не вярвайте, че има време!
Момичето остава вярно
на този, който пръв го вземе!
И както мислим, че е още лято,
едно внезапно щъркелово ято
тревожно закръжава над града.
Потръпва въздухът от хладен порив.
Разграбени, пустеят равнините.
През проходите в Стара планина
преминали, на есента войските
забиват в скатовете и горите
червено-жълтите си знамена.
Момчетата изпращаме войници.
(Следва)
© Ангел Чортов Все права защищены
тук интереса ми задържа.
В очакване оставам, докога
ти само знаеш. Ще издържа.
Поздрав и усмивка.