Животът ми е цял на нея.

Щастливо-тъжен, нетипичен -

с възторзи, глупости, идеи,

с лица, които съм обичала.

В тях цветовете непрестанно

се гонят, за да се настигнат.

Преплитат се прекрасно, странно,

преди красиво да изригнат.

И светлината ù е много -

една такава, съдбоносна.

А сенките, строени строго,

размиват се и все докосват

дълбоко скритите ми рани,

съмненията безпричинни,

вините ми, с крила продрани

и всички грешки, най-невинни.

Стоя със часове пред нея.

За миг не мога да я пусна.

Сълза дълбоко в мен зрее

и тихо се прощава с устните.