Душата ми е шепа наранена тишина…
Уж трябваше отдавна да е свикнала,
че в този свят на догми не възкръсват чудеса,
а с първите лъчи отново блика,
като река…И като птица, гони лудостта…
Не се ли умори от ненамиране?...
Сама разкъсва болката и мрака на нощта
и тръпно към зората се провира.
Душата ми е скитница, обречена на грях,
копнежна, като звън на сто камбани…
Удавиш ли я днес безумно, в глупав страх,
безмълвна, като шепот ще остане - ...