"Ти си въздух!" - реплика на Мила
Додето спи, олеквало било ни тялото
с шест грама-
твърди науката на Авангарда.
Душата хуквала нанякъде си
(О, не тъдява!)
с вселенски подвизи да се гощава.
Прилепи-парцали от
затворническото ѝ одеяло
го препотвърждават.
Подшушва го и фотозурлата на папарацо
за нощено подушване ...
А моята?-ни тук, ни там ...
Пъхти, доизлинява връз пръсти
помъртвени-
клавиатура - прощъпулник
към сайта за олигофрения ...
Ако можете, вниквайте в казус -
най-странния:
щях насмалко у себе си
сам да изтрампя
Бит с Битие
(зарад едното нищо и никакво)
Как се избавих,
кой да разправи?
Бях уж битоборец, наподобяващ
библейския Яков.
С враг се борех без тяло, безсловесен,
преизпълнен с всякакви хватки.
Той мозъка мой разяждаше
с най-задушливите свои спрейове.
Бях вял, вакуумиран червей, членестоного-
буксуващото му разпълзяване,
мултипликант на статуквото свое.
Падах с пречупени лакти,
лазех с подкастрени пръсти-
трафикант на чужда нечия воля.
Бях прокарал филиз от неидентифицирана карма:
дяволотитулуван за душегубство
"Доктор хонорис кауза".
Диаспора от хаоса бях,
осквернител на гена си.
Бях на себе си напаст.
Заглушител на самопротеста си,
кастрат от гръмотевица,
сертификат за ликвидност.
Щъкащ сумрак от неведение
(без предизвестие за последиците)
...................................................
От собствената атмосфера, плахом
(с резерва ѝ) завихрях сила.
Ала из мен не засвистяха
криле,
издуваха се само жилите ...
С кости на птица съм.
Душа пернàта.
Всеобитател на Всичкотата -
гратис.
Обтекаем единствено
от самота и вятър.
По земя летят нозете ми,
в небеса кацат.
Полепна о мен по тичинка
от всичкото земно - тукашно -
повече май не ми се полага.
Отпорвам плещи от туша им
с остатъчната си тяга.
Заклинам: с мен бивалото дотука
небивалица да стане ...
Ще си взема само за памет
всезвучията на Вълната,
с хриповете ѝ в акустики
нощни.
Ще си я окача за обеца
доживотна.
О, джаз, прегракващ в слуха ми
с неизказуемостта си ...
................................................
Искам очистително да подишам
с диафрагмата на Морето.
С рейтинг на космосен пришълец,
обгазен,
върху земната автострада.
Кардиограмите на Менада
да са мои дионисиии ...
Чий отклик ме чу, та промуши
смерч моя прозорец.
И зяпна Космос прòпастен
в "бездни" бледи - моите дробове.
Облъха, обдуха ги всемогъщо.
И по понтона отвесен
възнесе ме с жестикулации
на светкавица.
(не довидях с мен взе ли и къщата).
С звезден шев пътем душата
без "ох!" - ехо от болка - подкърпи.
И на мястото ѝ си я върна
с най-невъзможното леко духване.
(Явно бе майстор в занаята).
С разперени пори и бърни
загребвах
(финал на бътерфлай)
първозданния въздух -
единствен достоен за дишане,
дъвчех го с ноздри,
гълтах го до побъркване.
О, щастие!
О, радост!
Аз въздуха си върнах.
И душата.
В свойта сетност,
аз встъпвам във владение
на себе си.
(Бог ли се лично надвеси
и ми подаде с простора
щурвал -рога еленови
за висш пилотаж,
за сърф - прозорец)
© Вълчо Шукерски Все права защищены