Залязва слънцето във своя ход отново,

в своя светло-мрачен кехлибарен тон.

И топят се в пясъка като стружки от олово -

чувства от усмивка, въздишка и от стон.

Стон на разкъсана душа, във кремъчна пустиня,

на хиляди парчета от диканята на обичта.

И думи, изтръгнати от нея – „Моля те, прости ми!”,

отнесени безмилостно от на вятъра прахта.

И приказка как някога е бил от огън залезът,

а не синкаво изстинал, потопен във ледени води...

... и как косите твои приглаждаше с наслада вятърът,

как сълзите се стичаха по влюбени очи!?

Но приказката се превърна във легенда стара,

прелитаща със чайките от бряг на бряг.

Изпарила се отдавна като сутрешна омара,

заедно със обичта ти... Безпътен бяг...

А за мен остана, оставено с бележка,

колие от кехлибар, което някога ти подарих.

За мен бе адска болка, за тебе - някаква болежка.

Грях във белег, който не простих.

Кремъци от кехлибар със ръбове стоманени

и с краища, покрити с кръв, въздишка и сълзи.

Отразяват залеза капките от вените прерязани,

попити жадно от морските пясъчни коси.

И там сред пяната на морската широка бездна,

където океанът среща се със сърпа на брега,

една душа със спомен свой във битка ледна...

Накъсана реалност от обич, болка и тъга...

И аз съм днес затворник на своя гняв от обич,

като пчела, затворена във боров колофон.

Душа-пленник между стени на колие обречено -

Кехлибар, роден в усмивка, въздишка и във стон...