Денят запалва своя пламък.
Догарят въглените на съня,
във който ти дойде като богиня.
Оазисът отново е пустиня,
в която ти си глътката вода
и сянката под всеки камък.
Проклет да бъдеш, ден!! Защо?!!
Защо нахлуваш там, където
не си ни канен, ни желан?!!
На часовете ти безкрайния керван
подкарай бързо, удави в морето,
и остави ме с лунното око.