Кънтиш самотна в битието,

дъждът се стича по лицето,

и в локвите оглеждаш мрака,

в небето светлинката чака.

От образът във теб клокочещ,

пулсира нежничко поточе,

дълбоко в изворът – сърцето.

И викаш името му, тихо,

шептейки на дъжда – обречен;

Къде си ти, Любов – далече,

но, няма го до тебе, вече...

Пространство, време, разделени,

сълзиците в дъжда стаени,

целуваш капките, страстта,

а мислите ти, спомен за нощта,

сбогуване и болка, раздвоени,

с въпроса:

Как да продължа?...

Но, няма те до него вече,

целуваш капките, дъжда.