В сърцето ми лежи една китара

и струните й движат се зловещо,

каквото и животът да ми поднесе

тя все изсвирва нещо.

Най-чудното за мене е обаче,

че пръстите си със финес не мога да придвижа,

от нея да изтръгвам ангелското не умея,

но чуя ли аз песен на китара -

от момче, момиче,

на улицата или дори на пуста гара,

във танц блажен се впуска душата

и страшни мисли не я морят горката.

Дори във ден най-тих, безлюден и студен,

тя - моята китара

рисува с ноти по брега на моя ум - неозарен.

Разтапям се под звуците

на чувствените й рецитали -

прави ненужни думите,

с уханието на чистотата си ме гали.

И трепетна очаквам новия си ден -

той с нова песен ме посреща,

китарата, която е във мен

умора явно не ще и да и сеща.

А чудя се -

кой ли е неин господар?

Навярно будя се,

сънувайки за неговия тайнствен чар.

Дали възможно е да имам спътник -

невидим и грижовен?

Дали бидейки моят китарист

непобедим е? А може би е той лъжовен?

Не вярвам, аз не вярвам!

Той част от мен е -

краси живота ми със своето изкуство,

отмерва „струнно" мойто време.

И би могъл да бъде

красивата моя потайна любов,

макар да не пребъде,

аз зная - той ще следва моя зов.

И пак засвири този музикант 

балада тъжна - божество вселило се е в нея,

седнал е под душевния сайвант,

където аз обичам да плача, да се смея.

Сега ще го споделям с този непознат -

Китаристът на моя живот!