Седиш до кофата премръзнал и одърпан...
В погледа ти се чете омраза и печал...
Лицето мръсно, брада сплъстена. Коса - също...
Кажи ми несретнико, откога не си ял?
Помниш ли какво е възглавница и завивка,
от колко години не си лягал на креват?
Ходил ли си скоро на море – на почивка?
Нещастнико, само на спомени си може би богат...
Състрадание човешко, кинжално остро ме разсича:
“Защо живееш и обядваш до кофата със смет?
Защо съдбата жестоко те отхвърли и обрича
да живееш като куче, да носиш страдания безчет?”
Стискам гневно зъби...Продължавам по своя път...
Напират думи за живота скапан и неговата ...мама!
Ще те намерят, приятелю мой, някога с изстинала плът...
За обществото ни май няма да е такава драма!
А някъде в сграда, в центъра - прекрасна и голяма,
заситени господа, чешат езиците си и надават вой...
Решават кардиналните ни проблеми – жалка измама!
Ако те намеря вдървен, няма да те ритна безразличен...
Тихо ще ти кажа: ”Блазе ти! Отърва се! Спи в покой!”
...............................................................................................
А нейде...там...няма студ... Вълшебен глас...Мелодичен...
© Валентин Кабакчиев Все права защищены