Броди тъжен и течен по кожата вечният студ
и ръката ми стиска в обещание, че просто минава оттук.
Лъже. Пак иска със сива рокля него да чакам пред угасналия фар на живота
и с вплели ръце в косите ми сухи цветя, по които само той ме познава...
Ей го, идва с охота.
А колко нагласи редих, ако знае, и мечтания, в които се раждам желязо,
но последното хапче вяра излапа и остана ми от него да черпя омраза.
Как ми се иска (прости ми) на заскрежения му пулс да му стане горещо,
да избяга по улици с викове диви, да застане в центъра на кръговото нищо.
* * *
Защо всички плодове се родиха изгнили, когато есента реши да зимува в лятото?
Заспивам и будя се в съня на илюзии, които знаят само вкуса на лакомото. ...