Приближи се, мили, и кажи – не са ли  те ужасни?
Нима не са наясно, че  в душите им е тясно?
Гротесни малки кукли, тъй грозна гледка само!
Как стискат с мазни длани сърцата си безстрастни...

Очи невзрящи нявга ухаели са, мътни
и те на капка нежност - сестрата на надежда.
И кой пак злобно сам в тях се даже вглежда?
Вземи и избоди ги, без съжаления смътни.

И нека кръв да пием в бокал от самотата
на тези жалки мравки, дарени с живот.
Че кой е казал грях е под този божи свод?
Пред кръста прекръсти се и тъпкай в тишината...

Измий вината с грешки, попий ги в късче плат
и нека са човешки, че Бог прощава пак.
От бедни залък взимай, богати не щади.
От  всичко граби смело, най-важният си Ти!