Безплътни сенки и отворена врата,
името ти – просто тъжен стон,
празни мисли – мъртва пустота,
а сърцето ми – разграбен дом.

Лицето твое виждам в тъмнината,
но то е просто призрачна следа,
снимката ти дъжд рисува по стъклата
и даже сбогом няма в тази тишина.

Изглеждам като сънища обречени
и като нереален черно-бял пейзаж.
Опразнен съм от чувствата изгубени
и само болката изгаряща не е мираж.

Подобен съм на запетайката изтрита,
усещам себе си все още нероден.
Пореден празен ден през мен отлита,
а следващото утро пак не е за мен.

Отново трудно виждам светлината,
опипвайки за нещо в слепия ми свят,
за да убия в себе си и болката позната
и силен да изглеждам като черния абат.

Да, всеки търси лек за раната в душата,
но болка да убиеш всъщност нямаш мощ.
Дори когато уж желано отричаш самотата
със спътница случайна поне за тази нощ.