Градинските чадъри не хвърлят сенки... явно
ужасно много мина, за мен е пресна рана,
най-трудно е да чакаш сърцето си отляво,
изпием ли си чая, аз – свивам, ти – направо.
Очите ти търкалят в небето портокали,
да, твърде късно стана и локвите са алени.
Е, хайде, да не мръзнат самички дъждовете...
листенцето? – ридае си под синьото ми цвете.
Кървят си, ... остави ги..., и локвите са живи
край кишавия залез, и в мислите ми сиви...
Ъгли да искаш – прави. Избрала съм си първия,
а ти не се обръщай, ... не мога да го върна. ...