Бял диван,
да се събудя, опитвам се.
Завързан,
закопчан...
ударете ме, моля ви.
Падат пера,
но първо катран,
някакво издевателство,
тук съм сам,
кошмар ли е
или самопредателство.
А кога ще спра
да изпитвам гняв,
моят психиатър
май беше прав...

Стая с решетки
и твърда възглавница,
сега чакам лекарствата.
Изоставен вовеки,
а душата е натрапница,
която блудства
безспирно в главата ми.
Коварни мисли,
дали изобщо забравя се,
лъжи, истини,
отказване, искане,
падам - предавам се...
А ако ми мине
и отново съм здрав,
то моят психиатър
май е бил прав...

Огледало нарязано,
явно удар със сила -
това не е кръв по ръката ми,
светлината размазана,
просто така е втълпила,
за да оправдае вината си...
Не виждам изхода,
просто вървя през тунела,
лъжи или истини,
все едно, какво ще намеря,
просто съвпадение -
внезапно,
щом отшумява ехото.
Какво попадение!
Невероятно!
Победил съм си егото...
А ако това е финалът
и сега духът ми е мощен,
то явно моят психиатър
ще има нужда от помощ...