...

Когато си отрежа главата –
и повече не чувам вятъра,
когато силата ми се окаже –
само мост над реката –
а не дъга,
както съм смятала.

Когато настроенията станат
прекалено объркани,
и което не съм предприела:
ме притисне жестоко,
когато да стрелям
срещу нечестното и сбърканото
ми омръзне много,

когато,
свикнала на силни вълни,
от скука припадна –
и започнатото,
отворено още,
се затвори бавно, бавно...

Когато не ми простят околните,
че всичко съм искала,
и ми повтарят по-дълго,
че прекалено много съм имала,
и това стане вярно.

Когато разбера, че за всяко
смело начало –
и за всеки щастлив край –
за всяка измислица,
са падали от небето звезди,
но истински –
и всичко в мен се завърти.

Когато при неизбежния сблъсък
със онова, което отричам –
откажа повече да затварям очите си
както е красиво и прилично.
...
Не ми прощавайте тогава,
не ме разбирайте тогава,
не ме интересува и ме интересува –
по равно е,
защото всеки казва това,
което желае,
а само аз не мога...
да се оправдая.