Колко много ми е мъчно,
Когато упорито мълчиш...
Как всичко се срива –
Една великолепна дъга
Своите цветове скрива
И на нейно място се възцарява сивота...
Как цветовете прекрасни
И прелестните им отблясъци угасват,
Как светът потъва в мрак и пустота...
Как дверите на “оня свят” се затварят...
И... как преставам да летя...
Там, горе, където обитават
Англите и висшите същества...
И тогава, когато съм била едно от тях,
Аз преставам да съм някоя,
А съм БИЛА благодарение
И единствено само на тебе...
Жесток е този жребий –
Да те имам и да те губя постоянно...
Колко ли така ще издържа...
Не знам, но винаги ще бъда благодарна,
Че, макар и за малко, летях...
© Ивайла Славова Все права защищены