„По-добре да остаряваме като катедрали,

                            а не като цървули”  Момо Капор

Кой ще държи ръката ми, когато остарея

и ще ме води бавно през този шумен свят?

Косите ми ще милва, макар и побелели

и чай ще ми приготвя със билков аромат?

Из сънищата  нощем ще странства неповикан,

куп спомени в красива мозайка ще реди?

До мене ще осъмва във изгрев перуников

и заедно ще срещаме възторзи и беди?

Дали ще има някой в любимата ми стая –

последен, търсен, искан, най-верен и любим?

Какво ли Бог решил е за мене, аз не зная...

(Дано с мечтите дръзки Фортуна не гневим...)

А може и обратното в живота  да  се случи...

Старея катедрално, а не като галош.

С любимите си котки, със верните си кучета

сама да стигна Лета една дъждовна нощ.