Стържа залепнали погледи по тялото ми
и кръв с парчета кожа
най-сетне ще се подредят във цялото,
извън проблемното.
Старанието се наказва
и рея се назад в повторението...
на една и съща язва.
Боли без жалост провинението.
С изкълчен глезен май ще си остана,
накуцвайки към следващата яма.
Промяна няма, а искам промяна.
И тъжните клавиши ме порязват
с остриетата на звуците.
Отново и отново ме разказват,
недостойни са ушите на боклуците...
или само те са достойни?
© Полина димова Все права защищены