Прозорецът сияе в златен залез, 

лъчите запремигват като сън,

преди да скочи светлото във подлез,

преди да да дойде тъмното отвън.

Заслушва се във този миг вселена,

а после щраква с пръсти и реди

спокойна вечер, тиха и смирена,

напомняща за святост отпреди.

И сякаш влъхвите отново чакат

в небето да изгрее пак звезда,

която да разтвори бавно мрака –

да се роди на Бога ни Сина!

В прозореца наднича тиха вяра.

Лъчите запремигват като сън.

Събрали са надеждата, без мяра,

да осветяват тъмното навън.

Детелина И. Стефанова 🍀✍️