Вървейки по прашната улица,
срещнах едно колело.
Стоеше си някак зазяпано
в едно старо и тъмно табло.
Минавайки леко до него
обърна се то изведнъж
загледа ме с поглед наежен
стоейки под силния дъжд.
Странният  поглед проряза ме
останах аз силно смутен -
колело ли ме зяпаше втренчено,
или проблемът си беше у мен?
Продължих си по мократа улица,
вглъбен си бях в мойте неща,
изведнъж ме настигна колелото
и сподели ми няколко слова.
Запита "накъде си тръгнал ти бе,
с таз намусена уста?
нима живот си нямаш за живеене,
а се тревожиш за безсмислени неща?"
Стъписах се повторно и затихнах
потърках своята глава,
но мисъл стойностна не идваше,
за да отговоря аз на лудостта.
Колело ли стоеше пред мене,
леко ли бях изхвърчал,
не знаех какво да направя
в чудо бях се видял.
Провикна се пак колелото
"Недей се смирява за ден!
Ще видиш отново доброто,
Все още не си победен!
От клюмнал нос не ще успееш,
Нито ще постигнеш радостта,
Бори се ти за нея ежедневно,
Инак ще останеш в самота!"
Понечих този път да отговоря,
но колелото се обърна,
пое по своя път отново,
а аз го чаках да се върне.
Сам се оказах на улицата
крачех си сам в тоз ранен час,
умислен останах, обаче
че срещнах чудото аз.
Сменях картини и изгледи,
но мислех си само за едно -
как силно сърце ми пробуди
едно невзрачно, малко колело.