Как бързо изтънява този ден
и сякаш е конец и ще се скъса.
Където се обърна виждам мен
и своя страх да не е твърде късно–
да ида пак на родната земя,
и на пръстта до близките да седна,
където и сама, не съм сама,
и няма смисъл думата “последно.”
Да дишам онзи въздух натежал,
да дишам и обичам с всички сили.
Не може тоя свят да е печал
и купчина червени карамфили, ...