Конник през Времето
Аз яздих дълго…с години
сред мъглите на Времето,
в мочурливите му градини
петата ми, се изхлузи от стремето
и газих в блатата му, на босо –
тръстикова сянка, обяздила залутан лъч –
Конник – едно дете белокосо,
с тежкия жребий – да хвърли „калъч”...
Аз умирах в живите пясъци,
в безразличната паст на Времето,
взело курбан гневните ми крясъци ...