Заседна Корабът във плитчината,

изскърца глухо, след това замря,

обгърнат в пясъчни обятия!

Застина той и своята съдба,

зачака смело, но и търпеливо;

към Бога не отправяше молба.

Деня посрещаше в морето диво,

загледан в пурпура омаен,

а го изпращаше с печал и мълчаливо.

Нощта посрещаше застинал и с тъга,

звездите трепкаха далеч, в безкрая,

но пак в осанката му нямаше молба.

И в кръговрата непрекъснат и потаен,

вълните милваха го нежно със ръка

и влагаха във любовта си блян незнаен.

Стоеше Корабът – гигант изправен

и гниеше със времето в солената вода,

съдбата го отхвърляше, самотен и забравен!