Заради този стих нощта
не спах. И да си обмисля,
какво е туй от света голям,
което мен ми толкоз липсва ...
Тихичко разрових съвест и сърце
сред тишината няма,
дано намеря поне зрънце
в отломките, които разпилял съм ...
И полетях в старите си урви,
уморена птица без крила,
и залазих към върховете луди,
поени с кръв от мойте колена...
и се усмихвах на небето
в най-мрачния си ден,
и плачех в градини цветни
за цветенцето, късано за мен.
Сменяха се ден със нощ,
слънце със луна, зима с пролет,
бях добър, бях и много лош -
добре де, вълк в овча кожа ...
Ха, а защо сега съм само кожа,
вълкът къде остана?
Какво ме буди нощем,
сутрин уморен да ставам?
Ах, да! Зрънцето, което липсва,
в мелницата е станало брашно,
/костенурче де да бях измислен/,
че временце си нямам за още един живот ...
© Валентин Василев Все права защищены