Да се завърнеш вкъщи,

тихо да приседнеш,

да се замислиш "Кога? Къде"

последно я видях. 

Да се усмихнеш не на сила

породено от образ на мечта

и да е обгърне нестихващо вълнение

неспирно, непотушимо

от нея - обикновената жена.

Да се опиташ да заспиш, 

а да не можеш.

Да мечтаеш и подреждаш 

          всяка стъпка от деня,

да опиташ с цветя да я обгърнеш, 

а сред всички най-красив цвят да бъде тя.

Да се събудиш сутрин рано

и да почувстваш изгубена зора,

зора, която може да е споделена,

но отново да я няма любимата една.

И чудейки се как да я спечелиш,

да плетеш сценарии немислими до сега,

да я видиш, чуеш и прегърнеш,

макар и лекичко, едва.

Да видиш устните и нежни

как лекичко помръдват в страха,

да кажат думичките нежни,

бушуващи и в твоята душа.

Но чакаш ли ти дълго, братко,

тя любовта ти да прозре,

не знаеш таз уста дали ще се отвори

любовни думи тя да изрече. 

Затова говори, бори се,

оплитай нейното сърце. 

И късно, някога след време,

когато те опре ръчичка на дете

и живота интриги заплете,

ти всеки отговор в нея да намираш,

красотата на живота - 

в нейното лице.