Самотен беше старият моряк,
подпрял се върху дървената маса,
душа разголил и напълнил с мрак
олющена от ветровете чаша.
Притихваше на огъня жарта,
припукваше сънливо и унило.
И потопи перото си нощта
във гарваново призрачно мастило.
– Дали човекът е роден за смърт,
живеем в миг – безкрайно кратък.
И може хлябът ти да бъде твърд,
ала сънят ти нека да е сладък. ...