Отварям очи и посрещам зората,
няма я тъгата, тук е само самотата.
Но по-добре да съм сама,
да спра да наранявам своята душа.
Странно, но не чувствам нищо,
наистна ли съм успяла да забравя всичко?
Има прекалено много болка в моето сърце,
ще те забравя, както ти забрави мен.
Вярно е, надеждата беше голяма,
но повече боли онази рана,
която ми остави ти,
след като за миг живота ми разби.
Питам се дали да вярвам, докога,
била ли е някога тук любовта?
Или всичко е една илюзия без край,
от този ад забравих и какво е рай.
Ще мога ли някога да бъда щастлива,
да повярвам, че всъщност любовта е красива?
Наистина ли те искам  близо до мен,
дали без теб ще изживея един по-хубав ден?
Толкова въпроси има в моето съзнание,
не знам кога ще спре това страдание!
Всичко е така объркано и сложно,
понякога да те забравя ми се струва невъзможно.
Зная само, че така ще бъде по-добре,
ще спра да обичам, но и болката ще спре.