Заставам на високата скала,

постлана меко с мъка и думи отчаяни.

Една стъпка, после втора.

Угасват в бъдещето две усмивки.

Огънят в гърдите ми нежно ми говори,

а потокът в мен ме е хванал за ръка.

Вървя напред, а сълзите ми са

седнали зад мен и молят ме

да се върна пак при тях,

а хаосът си шие дреха от

всичките ми думи ненаписани.

Тече зад мен река, бързаща

завинаги да се сбогува с мен.

Дали ще ме настигне?

Вървя напред.

Търся смисъл в спомените си

като в някой странен филм.

Няма смисъл повече да продължавам -

скоро и те ще се изгубят.

Пътешествието през живота ми приключи -

вече съм стигнала ръба.

Ще разперя крилете си

от бляскавия мрак на нищото

и ще полетя надолу в пропастта.

Ще избягам от падението.

И дори да чуеш плач на огън

или смях със нотка на коварство,

знай, че това е тишината, чийто думи

били са заглушени от целувка на отчаян вик.

Разпервам аз крилете си, направени

от бляскавия мрак на нищото.

Бягам от падението.

Не се измъчвай. Затвори очи.