Лъчи проблясват в мрачната тъма,
а сърцето е сломено,
на малки части разделено…
На кого му е нужно светлина,
щом сме обгърнати от тъга,
на кого му е нужна любовта,
щом наранява и с болка ни дарява…
На кого са му нужни думи омайни
и чувства коварни,
щом всичко се свежда до едно
безлично и самотно, пусто легло…
Няма обич, която да не нарани,
има само измамни лъжи,
вкопчил си се в него или в нея
и си мислиш, че ще се спаси
малката искра, която запали ти…
Но ти си тръгваш по пътя си сам,
без чувство за обич или срам,
по пътя си всичко взема,
какво да търсиш от мене сега…
И кръговрата си ще продължиш,
по пътя си друга ще нараниш,
нима това е любовта,
не, това е само мрачната тъма…
© Жулиета Стоянова Все права защищены