„Нерон, седни... на пода... долу... трай!” –
извика ти, когато на вратата
се позвъни и аз със силен лай
посрещнах госта. „Лягай във краката!

Веднага във краката!” С този вик
в ума ми сякаш болен нерв налучка.
„Не викай... сядам...” Хрумна ми за миг,
че, всъщност, и жените май са кучки.

С голям букет от рози на вратата
стоеше мъж: „На мене ли – лукаво
попита той – нареждаш ми в краката
да легна, мила моя?” Аз тогава

припомних си командата; “Нерон,
седни веднага!” и реших, че той
сега ще седне, ала ти с поклон
усмихнато му каза: “Мили мой, 

ела до мен!”. Увесих нос унило.
“Огромен пес! – възкликна твоят гост – 
прилича на теле. Навярно, мила,
ако поискаш, ще го яздиш?” Прост,

но ефикасен отговор получи
напереният гост от мен тогава –
усмивка обаятелна на куче,
кръвта която в жилите смразява.

Пържоли сетне ти и твоят гост
похапнахте. Стомашните ми спазми
успокоихте с хвърлената кост.
- Мерси! - изджафках, не и без сарказъм.

- Телето зяпа глупаво към нас –
пак гостът продължи по тази тема.
- Не е ли време да те ръфна аз? –
помислих си, изправен пред дилема.

Мъжът обаче продължи: “Дали
да го погаля по корема може?”
“Опитай само, после ще боли
и ще ти трябва май резервна кожа!”

Тук, слава богу, спусна се нощта;
изпи си гостът чашата последна,
отмести с жест излишните неща,
уж отегчен лениво се протегна

и те награби, както вчера аз
във парка яхнах някаква овчарка.
Приготвих се да гледам между вас
какво ще стане, както ти във парка

ме зяпаше. Удобно настанен,
помислих си: “Какъв живот, все пак,
уж кучешки, обаче, според мен
понякога да ми завидиш чак;

лежа и гледам всяка вечер кино –
уви, сюжетът само е един –
цветя, вечеря, после чаша вино,
секс на дивана... Тъй, че, господин

незнаен, нежелан, нечакан гост,
напразно със насмешка ме визираш.
Теб също те гощават само с кост,
което даже ти не подозираш."