Къде е любовта?
Стих след стих редях...
Защо ли спрях да пиша
и защо изгубвах себе си така?
Ставам сутрин рано,
пак на работа...
По инерция минава си денят.
А за мен самата нощите са недостатъчни!
От кога ли трябваше да спра...
Време беше да съм насаме със себе си
в черната прегръдка на нощта!
Ето, тук съм,
пак сама,
листа очаква да познае моята душа;
да отворя себе си, да помечтая,
да изкажа своята тъга.
Знам, щастлива съм!
Усещам щастието в себе си,
вече никога не съм сама;
вече знам що е приятелство
и какво е всъщност обичта.
Няма от какво да се оплача,
но защо ли тъжно е в моята душа?
Аз самата съм учудена от себе си
и от своята безименна тъга.
Може би наистина жената
да живее не може без мъжа,
може би така решила е съдбата -
да не познавам още любовта.
А за нея аз от малка си мечтая,
но така и никъде не я открих.
Не, лъжа , откривах я навярно,
но защо тя мен не осени?
И представа нямам що е да усещаш,
че за теб живота е един човек,
че без него си изгубен,
че без него си слепец...
Искам моето сърце да бие
в ритъм луд, нестихващ, несмирен...
Искам любовта да ме открие
и да бъде тя най-важното за мен.
Без любовта душата ми е пуста,
без мъж до мен умирам всеки ден,
но ето - пак мълчи сърцето,
кога ще дойде неговият ден?
© Диляна Василева Все права защищены