Към теб обръщам се аз за пореден път,

а дали ще да е и последен?

Не знам дори самата аз.

Поредна вечер, поредна нощ, 

тихо приседнала над листите бяла хартия, 

пиша ти без отговор да очаквам.

И се питам...

Там ли си?

Все още ли си там?

Питам се,

дали някога, мило момче,

ще отговориш на всичките ми въпроси.

Онова знойно лято вече отмина, 

отстъпило място на зимата, 

спокойно настинала се навън,

но и вътре в нас.

Но защо на мен все още ми е топло?

И следващ въпрос: 

Колко ли зими

 и колко ли  лета, 

чудя се, ще трябва да отминат, 

за да си върнем всичко изгубено?

А дали наистина е изгубено то,

или трябва да го наречем,

може би просто недоизживяно? 

Там ли си, мило мое момче?

Живееш ли още в онзи горещ, задушен сезон, 

както аз?

Нали ми обеща, че няма да позволиш студа да ме обгърне!

А сега къде си?

Недей! Не отговаряй! 

Знам, че няма да го направиш,

но все пак чакам...

Да, все още продължавам.

Но, мило мое момче,

когато с тебе пораснем,

съвсем мъничко още;

когато избледнеят очите

и косите, когато избледнеят;

когато всичко отмине

 и страхът ти реши най-накрая да се прости с теб и да си тръгне;

когато вече животът е простичък

и кръвта във вените ни започне бавно да застива, 

 се питам дали ще се сетиш за опасността, от която тръгнахме?

Ще се сетиш ли за огънят,

 в който заедно горяхме

 и от чиято пепел се въздигнахме 

като феникси, блестящи в звездната нощ?

Знам, че и тук отговор няма да получа,

но го чакам,

чакам те и теб;

Да се върнеш, 

да отключиш металните ми окови,

в които сама се заключих

и грижливо единствения ключ на теб поверих.

Пазиш ли го?

Знам, че го.

Знам, та дори и да отречеш!

Прибрал си го, знам, в светлорозовата кадифена кутийка,

а пък нея скътал си

от собствения ти поглед далеч, 

но не далеч и от теб самия.

Знаеш ли какво, мило мое момче?

Страх ме е...

Мисля, че забравям звука на гласа ти,

който някога ми мълвеше думи,

 даващи ми криле.

Опитвам се да си го спомня,

но не е твоя,

не е истински, 

ни най-малко автентичен,

нечий чужд, различен,

но не, не и твоят!

А знаеш ли как го горестно бленувам?

Пусни го към мен да дойде,

та отново да го чуя!

Само една думичка ми е достатъчна да полетя

високо над стените, 

които сам си изгради.

И знам, че ще те видя там, 

свил се на кълбо зад тях, 

изплашен.

Ще кацна без да можеш да ме видиш 

и леко ще приседна аз до теб 

на твърдата земя,

ще ти бъда гостенка неканена,

незрима, но пък осезаема.

След което нежно,

без да знаеш, с тях ще те обгърна

и когато те видя, притворил от наслада своите очи  и с дъх спокоен и лек като сутрешния морски бриз, 

сигурен в обятията на моите криле

като дете в на майка си ръцете,

ще си тръгна...

Не бих желала с посещението си 

да те навести и моята носталгия,

и от мен на теб да се прехвърли.

Не! Не искам да те мъча с това!

Знам.

Колко нагло само се опитвам

да ти напомням за присъствието си!

Нечакана и нежелана, може би,

но все пак още тук.

Моля те, мило мое момче,

 нека мисълта за това ми присъствие

 не се разхожда в главата ти,

премахни я,

поне засега.

Колкото и да искам отговор от теб,

се надявам тези мои лични, съкровени слова,

идващи от най-дълбоките кътчета на душата ми

никога да не те достигнат.

Защото знам, че може да ме мразиш,

но омразата ти към мен е твойта обич,

силна и необуздана,

прикрита зад булото на гняв!

Все пак зная, че разбереш ли 

как по теб линея,

ще се срутиш заедно с мен,

заедно и със своята стена,

не издържала натиска на думите ми.

И също моля те, мило мое момче,

не прекалявай с цигарите,

както аз самата  правя;

и докато ти пиша тези редове,

отново пепелникът ми прелива.

Живей, 

живей, скъпо мое момче,

както досега,

само премахни, моля те, от себе си страха!

Недей! Не се измъчвай!

Раят и за двама ни е там,

и ни чака със зеещи широко порти.

Но пък вече знаеш, 

в него сме били

и някой ден ще бъдем пак,

единствени двамата-сами!

И ето ме отново,

за поредна вечер.

Времето за мен не значи вече нищо!

Поредна нощ...

желаейки спокойствие на твоя сън;

Седнала съм да ти пиша,

изповедта на цялото ми същество,

но без последващ отговор на нея...

И отново чакам.

Да, все още чакам.

Чакам да си върна всичко изгубено, 

което по право ми принадлежи,

всичко недоизживяно...

Чакам,

за да мога някой ден отново,

да се завърна в земният ни рай,

в онова горещо и задушно лято

заедно с теб, 

мое мило слънчево момче...

                                                                 На Б.Д.