Горест слани две красиви очи;
без жалост гаси пръски ирисно лято...
Колко си тиха! – Сърцето мълчи.
Дали не очаква момента, когато
дланта си положил над лявата гръд,
нежно прошепна: „Вдишай, Момиче!”
И то да изпърха, намерило път
към забравено сякаш - „обичам”.
Облаче топло навярно ще слиза
в небето кафяво леда да съблича...
Нека вали! – Поканен от мен,
този дъжд е пречистващ. Обричащ, ...