Строим своя дворец.
Висок, красив, несравним,
нагоре, нагоре към небето.
Висок, че от далече да се вижда.

Мислим си:
“Ще е голям,
величествен,
несравним!”

И ний строим,
строим,
строим.

Пари ще имаме.
Не ще да знаем какво е то лишение
и 
пестеливост.
Не ще да знаем какво е то състрадание и свян.

А хората от глад умират.
От студ умират.
От болести умират.

А ний строим,
строим,
строим.

Мислим си:
“Ще живеем богати, 
обичани,
вечно щастливи и недостижими.
Ще сме с приятели заобиколени.
Гуляи. Карнавали.


И строим,
строим,
строим.

Приятелите ни завиждат.
“Ха! 
Нека ни завиждат!
Дворецът си е наш!”

И така строим 
сами
своята къщичка от карти.

Времето се развали.
Духна вятър 
и 
къщата от карти се събори.

Кой от нас беше в къщата асото пика?
Кой беше двойката спатия?

Сега всички сме равни.
Седим на тротоара и просим милостиня.

Приятелите ни от нас отрекоха се.
В тухлени къщи те живеят.

Студено е
и болести сега ни мъчат.
Последното петаче за хляб вчера дадохме го.
Ами сега?

Защо ни беше този дворец от карти?
Защо така само за себе си мислихме?
Защо бяхме егоисти?